Паметник на екзарх Йосиф - Калофер

Паметникът на екзарх Йосиф се намира в родния му град Калофер. Издигнат е по случай 150-тата годишнина от рождението на великия духовник по инициатива на пловдивския митрополит Арсений с дарения на населението от пловдивска епархия. Самото поставяне на паметника се забавя с 2 години и той е официално открит през 1992 година. Скулптори са Николина Канарова и Недко Кръстев, а архитекти – Ваня и Танко Серафимови. Монументът е разположен в централната част на град Калофер и представя екзарх Йосиф I в цял ръст, облечен в църковни одежди и с голям кръст на врата. Паметникът днес е чудесно място да си спомним делото на народния водач и деец, посветил целия си живот на борбата за защита на българския народ и на националната кауза.

Лaзар Йовчев е роден на 5 май 1840 година в будното подбалканско градче Калофер. Започнал да посещава местното училище, където много бързо се оказва по-ерудиран от своите съученици и става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков.След това благодарение на финансовата помощ от страна на богати калоферци, които живеели и работели в Цариград, Лазар Йовчев се обучава във Великата народна школа в цариградския квартал Фенер. Това е едно от най-големите и престижни за времето си училища и е най-старото и влиятелно гръцко учебно заведение в османската столица. След Великата народна школа будният български младеж отново е подпомогнат от свои богати сънародници, за да продължи образованието си в прочутия Френски колеж в Цариград. Там младият калоферец получава най-високото възможно академично образование в Османската империя, но става ясно, че неговите способности далеч надхвърлят рамките на Френския колеж в Истанбул и 24-годишният Лазар е подкрепен от своите благодетели да замине да се учи в парижката Сорбона.

След като прекарва общо 6 години в един от най-модерните градове в Европа и се потопява в европейската култура и сериозното образование, Лазар Йовчев се завръща в Цариград. Първоначално се занимава с юридическа дейност, но скоро след това се отдава на публицистика, преводаческа дейност и участие в Привременния смесен екзархийски съвет, създаден скоро след обнародването на фермана за учредяване на Българската екзархия. Заради дейната му работа много бързо си спечелва симпатията на голяма част от българите и особено на хората, участващи в работата по изграждането на Екзархията. Разбрал своето истинско призвание, Лазар Йовчев се замонашава под името Йосиф през 1872 година и само три месеца по-късно е избран за протосингел.

Несправедливите решения на великите сили с подписването на Берлинския мирен договор оставят извън освободеното Отечество милиони българи и по тази причина Българската екзархия не мести своето седалище в столицата на Княжество България, а продължава да действа от самото сърце на Османската империя – Цариград. Основната задача пред екзарх Йосиф I е да брани българските национални и църковни интереси във всички територии, населени с наши сънародници. Именно при осъществяването на тази задача му помагат високото образование и това, че е еднакво добър дипломат, църковен ръководител и юрист. Към 1912 – 1913 година Екзархията поддържа 1373 училища, 87 прогимназии и 13 гимназии, в които се обучават общо 78 854 ученици и в които преподават 2266 учители. По този начин Екзархията поддържа българския дух на населението и му дава надежди, че рано или късно и то ще се присъедини към свободна България.

През 1912 и в началото на 1913 година, когато българската армия неумолимо напредва и сразява османските войски, целта на Екзархията изглежда постигната и голяма част от българите на Балканите е трябвало да бъдат обединени в една държава – Царство България. След края на Междусъюзническата война на 27 ноември 1913 година обаче Йосиф I и всички останали служители на Българската екзархия са принудени да напуснат Цариград и да се отправят към София. По този начин Османската империя нанася тежък и непоправим удар върху българската кауза като улеснява сръбската и гръцката пропаганди и способства унищожаването на българското народностно самосъзнание в Македония и някои части на Тракия. Екзарх Йосиф I е съкрушен след края на войната и здравето му окончателно рухва. Макар и тежко болен той съвестно изпълнява задълженията си на глава на Българската църква до последния си дъх. След 38 години начело на Екзархията способният ръководител умира на 10 юни 1915 година, като така и не доживява да види мечтата си изпълнена.